Косово

01 Януари 1970

Косово е частично призната държава на Балканския полуостров.

ИСТОРИЯ

Косово, по-точно Косово поле е историческа област. В античността живеят дарданите. През VІ-VІІ в. се заселват прабългари, авари и славяни от българската група. Впоследствие тя е част от българската държава. Сръбското проникване започва по-късно. Косово в съвременните си граници е включено в състава на Рашка в края на ХІІІ в. От 1346 г. до 1371 г. съставлява неразделна част от сръбската държава.

След смъртта на Стефан Урош държавата се разпада основно на етнически признак на враждуващи помежду си феодали. През 1455 г. османците овладяват окончателно цялата територия на днешно Косово и то е в състава на Османската империя до 1912 г. Първоначално областта е част от Румелийския вилает, а от 1864 г. е отделна провинция. През периода на османското владичество сърбите населяват северозападните части на областта, на север и запад от линията Призрен - Прищина. На юг и изток живеят българи. Свидетелство за това българско население са съвременните горани - една от българските етнически общности тук, позната още и като торбеши (ислямизирани през ХVІІ-ХVІІІ в.).

Османските власти толерират албанското присъствие в областта, което става осезаемо след ликвидирането на Печката патриаршия и Охридската архиепископия (1767). След Нишкото въстание (1841), потушено главно от албански башибозук на мястото на българското население се заселват албанци, които през следващия век стават преобладаващо население.

В областта се извършва процес на ислямизация. Крайният резултат е значителното намаляване на по-рано доминиращия славянски християнски демографски елемент. През 1871 г. в Прищина се провежда среща на сърбите, на която се обсъжда вероятното приобщаване на Косово и останалата част от „Стара Сърбия”. След руско-турската война 1877-78 г. според Санстефанския мирен договор градовете Прищина и Косовска Митровица преминават под сръбски контрол, а в останалата част от Косово се запазва османският контрол. В отговор на това етническите албанци формират Призренската лига, чиято цел е политическо обединяване на албанците в рамките на Османската империя. До края на ХІХ в. албанците изместват сърбите и българите като мнозинство в сегашните територии на Косово и Метохия.

През Балканската война (1912) по-голямата част от Косово е завладяна от Сърбия, а Метохия става част от Черна гора. Статутът на провинцията е даден през май 1913 г. след подписването Лондонския договор. По време на Първата световна война Югоизточно Косово (Прищинско и Призренско) са включени в границите на България. След края на войната през 1918 г. се формира Кралство на сърби, хървати и словенци и Косово става част от новообразуваната държава. През периода 1918-1929 г. сръбското население в района нараства за сметка на несръбското. Косово е разделено на четири: три части влизат в състава на администрирани от сърби области, а четвъртата (северна Метохия) - от черногорци. През 1929 г. Косово е разделено на Зетска бановина (на изток), Вардарска бановина (на югоизток със столица Скопие) и Моравска бановина (на североизток със столица Ниш).

През Втората световна война голяма част от територията на Косово е предадена на Албания, по-малка - на Сърбия, крайните източни райони - на България. След войната областта получава статут на автономен район в Сърбия, а от 1963 г. е автономна провинция. С приемането на югославската конституция през 1974 г. Косово получава фактическо самоуправление. Правителството на провинцията въвежда албанската учебна програма в училищата в Косово.

През 80-те години на ХХ в. напрежението в провинцията между албанската и сръбската общност нараства драстично. Албанската общност се застъпва за по-голяма автономия на Косово, докато сърбите настояват за сближаване със Сърбия. През март 1981 г. косовските студенти от албански произход започват протест, чиято цел е Косово да стане република в рамките на Югославия. Протестите бързо се разрастват до размирици, съпроводени с прояви на насилие, в тях участват около 20 хиляди души в шест града. Югославското правителство овладява ситуацията със сила. Същевременно неалбанците, живеещи в Косово твърдят, че са подложени на дискриминация, тъй като местните власти за поддръжка на реда (съставени от албанци) не наказват докладваните им престъпления срещу тях.

През 1989 г. автономията на Косово и северната провинция Войводина след референдум в Сърбия е намалена. Приета е нова конституция, която позволява въвеждането на многопартийна система, свобода на словото и защита на човешките права. Косовските албанци отказват да участват в референдума, обявявайки го за незаконен. Правителствата на провинциите също се противопоставят на новата конституция. След конституционните промени парламентите на всички югославски републики и провинции са разпуснати и се провеждат многопартийни избори. Косовските албанци отказват да участват в тях и провеждат собствени неофициални такива. Тъй като изборните закони изискват (така е и до днес) гласоподавателска активност над 50 %, косовският парламент не може да бъде конституиран. През 1995 г. хиляди сръбски бежанци от Хърватия се заселват в Косово, което допълнително влошава отношенията между двете общности в провинцията.

Противопоставянето приема формата на сепаратистка агитация на опозиционните политически групи и въоръжени действия (от 1996 г.) на Армията за освобождение на Косово. През март 1998 г. части на югославската армия се присъединяват към сръбската полиция и се противопоставят на сепаратистите с военна сила.

След провала на преговорите между сръбските и албанските представители под егидата на НАТО, на 24 март 1999 г., без да е упълномощен за това от ООН, НАТО се намесва в конфликта и започва масирани бомбардировки над югославски военни цели, след което продължава с мащабни бомбардировки. Войната приключва на 10 юни 1999 г. с подписаното от сръбското правителство споразумение в Куманово, изразяващо съгласие управлението на провинцията да бъде предадено на ООН. Съгласно Резолюция 1244 от 10 юни 1999 г. на Съвета за сигурност на ООН, с която се слага край на военното противопоставяне по време на Косовската криза от 1999 г., Косово е автономна област в състава на Република Сърбия. С тази резолюция се регламентира въвеждането на управление на ООН в Косово. Югославските военни и административни власти са изтеглени и е въведена администрация на ООН.

Генералният секретар на ООН назначава свой специален представител, на когото е поверено управлението на Косово под името Временно управление на мисията на Обединените нации в Косово (ЮНМИК). През 2001 г. с наредба специалният представител приема Конституционна рамка за временно самоуправление, играеща ролята на основен закон на областта. В нея е предвидено изграждането на различни “временни институции на самоуправление”, включително парламент, правителство и съдилища, намиращи се под надзора на специалния представител на генералния секретар на ООН.

През декември 2001 г. е учреден 120-местен Косовски парламент, чиито закони влизат в сила след утвърждаването им от специалния представител на генералния секретар на ООН. С учредяването на парламента на Косово и на редица други институции, започва изграждането на новите учреждения на местно самоуправление в областта.

На 17 март 2004 г. безредици в Косово довеждат до смъртта на хора и до унищожението на 35 сръбски православни църкви и манастири. През февруари 2006 г. започват международни преговори за определяне на статута на Косово, в изпълнение на резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, с която през 1999 г. приключва косовският конфликт. Въпреки че международната общност признава сръбския суверенитет над Косово, мнозинството сред населението на провинцията предпочита независимост. Двете преговарящи страни остават на противоположни позиции по отношение на статута на провинцията.

Година по-късно М. Ахтисаари представя пред лидерите в Белград и Прищина предложение за решение на статута на Косово. То става основа на проекторезолюция на Съвета за сигурност на ООН, която предлага да се установи „наблюдавана независимост за провинцията”. От началото на юли 2007 г. проекторезолюцията, подкрепена от САЩ, Великобритания и други европейски членове на Съвета за сигурност на ООН, е променяна четири пъти, за да се отговори на руските опасения.

През ноември 2006 г. в Сърбия се провежда референдум за нова конституция на републиката, според която Косово остава автономна област, но с по-широка автономия, албанското население, не участва в референдума. До 17 февруари 2008 г. Косово юридически е автономна област в състава на Република Сърбия. Фактически, областта от 1999 г. не е под контрола на сръбското правителство. Формално Косово е част от Сърбия, но след Косовската война се управлява като протекторат на ООН.

На 17 февруари 2008 г. Косово обявява едностранна независимост от Сърбия, която предизвиква различни реакции на международната сцена. САЩ официално признава независимостта на Косово на следващия ден. До март 2011 г. 75 държави са признали Косово. На 9 април Парламентът на Косово приема конституция на страната, която влиза в сила на 15 юни. Съгласно нея Косово е обявена за "независима и суверенна държава" с форма на държавно устройство "парламентарна република".

През октомври 2008 г. по инициатива на Сърбия ООН поисква от Международния съд в Хага да се произнесе дали едностранно обявената независимост от страна на Прищина не противоречи на международното право. На 22 юли 2010 съдът излиза с решение, че този акт не е в нарушение на международното право. На 27 юли 2010 г. сръбският парламент прие резолюция, в която заявява, че Сърбия няма да признае независимостта на Косово. През март 2011 г. Сърбия се съгласи да улесни диалога с Косово, за да започне преговори с ЕС.